Историята на една непостроена детска площадка

Или как да се справяме с посредственото поведение на съседите.

Много е жалко как масата от недоволни, мрачни и нещастни хора могат да сломят и най-упорития оптимист.

Тази история е за хубавото у хората. За няколко млади семейства, които по стечение на обстоятелствата се оказват заобиколени от възрастни съседи. Но като казвам възрастни не си мислете за 80-90 годишни едва вървящи и не с ума си старци. Тук си говорим за хора на възрастта на нашите родители на по 55-65 години, някои все още работещи, други вече пенсионери. Хора, които могат да мислят ако се опитат, хора свидетели на неправда в по-голямата част от живота си, свикнали да се крият по къщите си и да слухтят, когато нещо се случва със съседа им, но не и да помогнат. Тези хора не излизат да оплевят градинката или да окастрят занемарените дълги години дръвчета в междублоковото пространство. Те предпочитат да пият лекарства, вместо да се раздвижат. Те смятат, че това е работа на общината. Техните родители са го правили това едно време, но сега не могат защото са или на легло или по-лошо, вече ги няма.

Фактите са, че няколко семейства искахме да направим нещо хубаво за една малка общност от кооперации споделящи общо дворче с градинки, дървета, храсталаци и неизползваем плочник.

Представете си да се разкопаят градинките, да се засее трева, да се оградят зелените площи, така че да не паркират върху тях коли, да се окастрят дърветата и храстите, да се обособят цветни алеи, да се сложи осветление, така че да се избегнат съмнителни обекти да се навъртат. И най-вече да се построи с лични средства на тези семейства малка детска площадка, обезопасена според изискванията на общината.

Струва ви се добра идея нали? И на мен така. Но не и на нашите съседи. Няма да повярвате с какво се сблъсках, когато общината разлепи по входовете на кооперациите съобщение, че има издадена виза за проектиране на детска площадка:

“Ама те ще идват деца и от съседните кооперации, вечно ще има хора в двора, ще е шумно, не искаме детска площадка.”
” Абсурд, няма да допуснем да има детска площадка в нашия двор”
“Каква си ти, че ще правиш детска площадка!”
“Каква наглост, утре ще си постоиш къща в дворчето ни”
“Ще привлечете само наркомани с тези пейки. Не искаме пейки.”
“Как ще спим, ако сложите осветление в двора.”
“Вие какво искате, да си излезете от входа и детето ви направо да е на детската площадка. Децата имат нужда от движение, ще се поразходите до съседните площадки в комплекса”
“Има две други площадки, водете си децата там, както ние навремето сме водили нашите.”
“Осветлението няма да спре крадците, те и по сред бял ден ни обират.”
“Не искаме нищо да правите с двора, така ни е добре.”

На въпроса ми не искат ли да излязат в двора със съседите си да седнат на една пейка и да си поприказват на въздух, те отговориха, че им е добре да си го гледат от терасите двора, нямали нужда да го използват. Единствените, които го използват са тези, които си разхождат кучетата по плочника без да си събират след това “отпадъците”.

Жал ми е за тези хора, какво ли са преживели за да се озлобят толкова, да не вярват на никой, да не искат да се събират едни с други на пейка в градинката на въздух, да не искат да има детски гласчета под прозорците им, да не искат да има светлина вечер, когато се прибират. Дали се усмихват, когато видят близките си, щом няма да се усмихват на децата и на подредената цветна градинка?

Страшно е като си помисля, че ние живеем техния живот, в същата неуредена, корумпирана държава. Дали след 30 години няма да сме като тях? Всяка надежда за по-добро да бъде отнета от нас.

Аз няма да се дам, ще се опитвам да правя добро на тези хора, колкото и да не го искат.

Share if you likeShare on FacebookShare on Google+Tweet about this on TwitterPin on PinterestShare on YummlyEmail this to someone

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *