С наближаването на рождения ми ден се сещам за две неща: едно, че края на лятото идва за съжаление и второто е разходката ни до Барселона миналата година по това време. Като за романтична дестинация Барселона оправда очакванията ни или по-скоро улицата Ла Рамбла го направи. За мен тя е най-очарователното място от града. Събужда се към 9 вечерта и не спи цяла нощ. Животът тук кипи с пълна сила – артисти, художници, заведения, магазинчета за сувенири, във въздуха летят светещи играчки, всеки те пита от къде си и иска да ти продаде нещо. От заведенията те канят да седнеш при тях, предлагат ти литри сангрия. Пътвия път успях да изпия само една трета от огромната купа-чаша. Следващите пъти вече питах какво количество си поръчвам и гледах да не надхвърля половин литър 🙂 Въпреки, че след тази първа сангрия Ла Рамбла ми се стори още по-забавна, а хората по-весели и приятелски настроени.

Хотелчето ни Hotel Lloret беше на същата тази оживена улица, закусвахме късно сутрин гледайки тихата и празна улица, ни следа от вечерните светлини и веселби. Но споменът от предишната вечер ни караше да се усмихваме на празните пейки и затворените магазинчета.

Това, което ми е останало от Барселона една година по-късно е името Антонио Гауди. Почти всяка забележителност, която посетихме беше направена от него: Каса Батио, парка Грюел, Саграда Фамилия и Каса Мила (Ла Педрера). Имаше и други, но в един моменти си казахме стига толкова Гауди. Спомням си ги не толкова защото са впечатляващи и известни, а най-вече защото са различни и странни. Човекът е израснал в рибарско семейство и повечето му сгради са вдъхновени от морето и морските обитатели. При него няма права форма, всичко е криво и прилича на вълни, миди, рапани, змии и гущери 🙂

В парка Гюел един уличен търговец ни излъга да си купим хартиени фигурки, които танцуват на музика от касетофон. Измамата беше толкова убедителна, че вкъщи половин час се мъчихме да раздвижим хартиените фигурки, невярвайки, че толкова умело са успели да ни прецакат :). В този парк имаше доста нелогични моменти като огромната терасата в средата на нищото подпряна от десетки огромни колони? Другото нещо беше голотата на парка, нямаше грам сянка къде да се скрие човек от жаркото слънце.

Не пропуснахме да се качим на любимите ни “Биг Бъс”. Винаги препоръчвам, ако сте в нов град, да се разходите с двуетажните автобуси, които ви показват града за 2 часа. Това, което научихме от там беше, че голяма част от града е построена или преправена за изложенията през 1888 и 1929 година като хълма Монджуик и крайбрежната ивица на Барселона.

Един следобед хванахме въжената линия до живописния връх Монджуик. Първо разгледахме “Испанското селце”, което много прилича на нашия Етър. Построени са над 100 къщи в стилове от различни епохи и области на Испания. Има занаятчийници, магазинчета и заведения. Хапнахме на площада на залез слънце и се отправихме към цветните пеещи фонтани на двореца Монджуик, който е сега Национален музей на изкуствата. Гледката е вълнуваща, навсякъде е пълно с туристи. Интересната част е спускането по стълбите от двореца към площад Испания, защото с всяко стъпало гледката се променя и ти се струва все все по красиво.

Едно нещо не трябва да се пропуска в Барселона и това е Саграда Фамилия – базиликата, на която Гауди отделя последните 40 години от живота. Да си призная дори някой да иска да я пропусне, няма да му е възможно, защото тя е огромна и се вижда от далеч. Единствената по-голяма сграда в Барселона сигурно е стадиона Ноу Камп.

Ако не бяха няколкото крана, които още работят по нея, сигурно това щеше и да е най-красивата и уникална катедрала, която съм виждала. За съжаление строежите продължават повече от век, а и близостта с околните сгради разваля гледката. Очаква се катедралата да се завърши 2026 година в чест на 100 годишнината от смъртта на Антонио Гауди. Но и незавършена, Саграда Фамилия трябва да се види.

Аз няма да чакам 2026 за да отида там отново, а и вече ми се пие сангрия. До скоро, Барселона!